70 години от гибелта на партизанския командир Михаил Захариев (Манол)

Михаил Захариев Милев е роден на 10 октомври 1898 г. в с. Борисово, сега Манолово, Казанлъшко. През 1918 г. е приет за член на комунистическата партия. Участва в юнското антифашистко въстание 11-12 юни 1923 г., избухнало след 9-то юнския фашистки преврат, за което е арестуван. След атентата на 16 април 1925 г. в църквата "Св. Неделя" в София, поради опасност от провал и арести минава в нелегалност и година и половина броди из Балкана с четата на Иван Сариев от Калофер. Член на РК на БКП, през 1932 г. избран за съветник и за помощник кмет на комуната в родното му село. Многократно арестуван и инквизиран от полицията в периода 1932 - 1934 г.  Потърсен за да бъде отново арестуван, на 10 февруари 1942 г. успява да избяга и да се укрие в Балкана. Заедно с Марко Чернев, първият партизанин от този район, основават на 15 март 1942 г.  Голямоселската (Тъжанската) чета, прераснала от първи август 1943 г. в Първа дружина, на която той е командир и  временен командир на втория по численост партизански отряд в България "Васил Левски". Загинал в нощта на 21 срещу 22 септември 1943 г.

Когато поисках от цветарката пет червени карамфила за гроб, тя възрази: "За мъртви се взема четно число!". "Не, трябва да са пет, защото мъртвецът е жив!" - рекох, а жената ме погледна странно и мълчаливо ми подаде алените цветчета. Не можеше да знае, че в момента мислех за Ботевото: "Тоз, който падне в бой за свобода, той не умира!" и че отивах на среща с гроба на Михаил Захариев (Манол). Но не онзи, направен на лобното му място, а скромната плоча, поставена в някогашните мочури сред елаците на Тунджа, където цяла година бяха лежали останките от зверски изтерзаното му тяло, потулени от страхливите палачи. За това какъв е бил Михаил, за какво се е борил, как е загинал и какво би сторил, ако по чудо оживее и види незавидният хал на днешна България, разговаряме с един от малцината все още живи негови бойни другари от с. Голямо село, сега Тъжа,  Илия Кънев Карагонов (Рубин) 1:
- Другарю Карагонов, кога и как попаднахте в Голямоселската (Тъжанската) чета с командир Михаил Захариев?
- Преди да стана партизанин, учех в Казанлъшката смесена гимназия, но вече бях приел комунистическите идеи и членувах в основания още през 1930 година РМС в родното ми село. В гимназията се събрахме прогресивно настроени младежи от  Мъглиж, Шейново, Шипка, Крън, Енина и често спорехме с наши съученици - бранници, легионери, кубратисти и пр. По скалъпени обвинения, на 5 март 1942 г. група момчета и момичета от нашето село ни изключиха "веднъж завинаги от всичките гимназии на Царството". Прибрахме се на село и останали свободни, аз и няколко приятели започнахме да подпомагаме с каквото можем създадената на 15 март 1942 г. Голямоселска чета с командир Михаил Захариев (Манол) и политкомисар нашият уважаван съселянин Марко Чернев (Петър). Връзката ни с четата продължи година и половина и когато възникна реална опасност да ни арестуват, заедно с приятелите ми Калчо Калчев и Койчо Каракоев, излязохме в Балкана на 20 септември 1943 г. Партизаните ни посрещнаха радушно, като свои синове и братя. Може да ви прозвучи приповдигнато, но тогава ние, съвсем млади юноши-идеалисти, бяхме изключително щастливи и горди, че вече сме борци-въстаници на народоосвободителната армия…
- По онова време хората шепнешком си разказваха легенди за храбростта на командира Михаил Захариев. Бихте ли споделили свои впечатления и спомени за него?
- Когато станахме помагачи на четата, аз бях едва 17 годишен, а бай Михал (така му казвахме) - вече зрял мъж на 44 г. с революционен опит и закалка. Изпитвах към него огромен респект и възхищение и същевременно топло синовно чувство, защото към нас, младите ремсисти, той се отнасяше с искрена симпатия и бащинска загриженост. Беше едър, мъжествен и хубав човек, с високо чело и проницателни сини очи, по характер  ведър и жизнерадостен, достъпен и земен. Предан до всеотдайност на народ и родина, той носеше в сърцето си непомръкваща вяра в победата на комунистическия идеал за един хуманен и справедлив обществен строй. Беше от ония патриоти, за които всички ценности и земни блага са "после Отечеството". Като Ботев, като Левски.  Другарите му го обичаха, вярваха му безрезервно и не случайно го бяха избрали освен за командир на Първа дружина и за временен командир на отряд "Васил Левски". Ранната му гибел не позволи да бъда по-дълго до него в битките, но мисля, че за четата, а после и за дружината и отряда е било голям шанс да имат командир като него - човекът, попил дълбоко в сърцето си хайдушките борчески традиции на будния балкански край, придобил революционния си партиен опит не в някой кабинет, от книги или съзерцание, а в огъня на реални сражения. Още през 1925 г. той вече беше бродил като нелегален в четата на калофереца Иван Сариев, познаваше местността в района, знаеше всички потайни кътчета в него, подходящи за партизански лагери и бази, което даваше чувство за сигурност на хората, които му бяха доверили живота си. За бедния потиснат народ от нашия край Михаил Захариев беше станал наистина легенда, пример за храброст и саможертва. За полицията, която го бе нарекла "Неуловимия", той беше страшилище. Затова след всяка проведена от дружината акция, войска и полиция блокираха селата, въвеждаха полицейски час, арестуваха и изтезаваха ятаци и помагачи с надеждата да заловят и ликвидират Манол. И след смъртта му в дружината си спомняха с обич и тъга за него. За това, че въпреки тежките условия на партизанския живот, въпреки, че съпругата му Мома и синовете му Захари и Тодор бяха интернирани, а 12 годишната му дъщеричка Чонка живееше ту при едни, ту при други роднини, той никога не унивал и намирал сили да вдъхва надежди и кураж на другарите си. Имаше хубав глас и често пеел любимите си песни, между които префасонираната от него Любен Каравелова "Пролет дойде", завършваща с мобилизиращото внушение: "Свободата не ще екзарх, иска Караджата!". Безумно храбър, умеел да изгради такава стратегия на акциите, че те да приключат с най-малки загуби.  Затова не случайно извършеното от него или под неговото ръководство от първия му партизански ден до гибелта му в нощта на 21 септември 1943 г. е напоено с аромата на незабравимото и легендарното…
- Как партизанската ви дружина посрещна вестта за смъртта му? Не ви ли разстрои и демобилизира?
- Най-напред не повярвахме, не можехме да приемем жестоката истина, че е убит. Все таяхме надежда, че може би е ранен, подслонил се е при ятаци и един ден ще се върне. Но шокът не ни демобилизира. Напротив, сплоти ни още повече, защото всъщност всички бяхме тръгнали да мрем за народа си. Или както предсмъртно го написа Вапцаров: "Аз паднах, друг ще ме смени и… толкоз!" Ето с какво съм запомнил последния ден на командира. На 21 септември привечер, след като беше дал разпореждане за акции на три групи партизани, Михаил Захариев се подготвяше за среща с ятаци от родното си село Борисово, сега Манолово. Бръснеше се, а аз - току-що постъпилият "новак" в дружината - се въртях край него. По едно време той се пошегува: "Абе нещо много ми играе дясното око, не е на хубаво. Ако днес не ме убият,  няма да ме убият изобщо!" Някой му рече: "Ами пък не ходи, ако смяташ, че нещо лошо ще ти се случи!" " Е, аз не вярвам на тия работи!" - каза. Но вероятно силно изострените му сетива са го предупреждавали, че нещо не е наред. И с право! За зла беда, току-що си беше сменил оръжието. Имаше руски пистолет наган, а го смени с парабелум. Сбогува се, тръгна заедно с Атанас Ненков (Коста) и Цветан Илиев (Ангел) и повече не го видяхме…
- Чувала съм различни версии за гибелта му, но сега, като Ви слушам, се питам: възможно ли е човек с неговия опит да се остави да го убият така нелепо?
- Най-напред и ние се питахме това, но се оказа, че убийството му съвсем не е нелепа случайност. Много по-късно, от архивните дела №№ 16639 и 104373 на МВР научихме, че то е станало благодарение на грозни предателства и по предварително разработен план. На всички беше известно, че полицията си е поставила за цел непременно да залови легендарния Манол и за това бе мобилизирала явните си и тайни агенти сред населението, а за главата му беше обявена награда 50 хиляди лева.  В началото на септември полският пъдар Нено Панчев го съзрял случайно в лозята и съобщил на околийския началник на полицията - 33 годишният изверг Георги Сомов, който в момента бил в родното село на командира. Полицията била вдигната на крак. Няколко вечери по-късно Михаил Захариев се срещнал с Христо Неделчев и го помолил да дари една заплата към събираните средства, за да се запаси дружината за наближаващата зима с продукти, оръжие и муниции. Той се съгласил, но споделил с жена си Таня, а тя го съобщила на едно от най-доверените лица на полицията - учителят Иван Димитров, с когото имала близки връзки. При наличието на тези сведения, Сомов решил да предизвика командира и наредил да запалят плевнята му, като в същото време устроил засади в подстъпите към селото, а сам той с група полицаи се барикадирал в общината. Михаил Захариев, който вече бил в селото, видял заревото от пожара и разбрал, че гори родният му дом. Афектиран, решил на всяка цена да накаже подпалвачите. Въпреки молбите на неговите другари да не рискува, той се промъкнал до общината с намерението да хвърли бомба в стаята, където са събрани полицаите, но часовоят го съзрял: "Стой, кой е?" -  подвикнал. Михаил стрелял и залегнал в шанеца на шосето срещу общината. Звукът от изстрела и викът на ранения изкарали навън полицаите начело със Сомов. Михаил стрелял отново, но… парабелумът му засякъл и с откос на автомата си Сомов го убил на място. Полицаите ликували и си устроили пиянска оргия през цялата нощ, като подложили на садистична гавра трупа на командира. Когато на следващия ден го проснали на площада и с камбанен звън приканили хората да видят, че "опасният престъпник" е мъртъв, земляците му не могли да познаят Михаил - с избодени очи и обезобразено лице. После злодеите разчленяват тялото му и събраните в три чувала останки потапят в блатата на Тунджа между селата Павел баня и Виден. Още в нощта на убийството на Манол, екзекуторът му Георги Сомов получил 50 хиляди лева награда от окръжния си началник Христо Димитров! А само година по-късно, след 9 септември 1944 г., палачът и съучастниците му бяха принудени лично да отведат следствените органи при блатата, за да бъдат изровени останките на командира и костите му да намерят покой. Помня как убийците му - жалки и уплашени - газеха вода до гърдите, докато открият страшната находка!
- Когато слязохте победоносно от Балкана, хората ви посрещаха с цветя и ви носеха на ръце. Днес наричат комунистите "червени боклуци". Не е ли това кощунство към оцелелите борци като Вас и към паметта на хора като Манол? Ако той по някакво чудо оживее, как би реагирал на окаяното днешно състояние на България и на народа ни?
- Трудно ми е да предвидя, пък и е невъзможно да се случи. Но познавайки борбения му характер и невероятната му любов към народа мисля, че не би се примирил и не би стоял със скръстени ръце. Убеден съм, че ако много повече комунисти като него бяха останали живи, не биха позволили в България да се случат толкова абсурдни неща. А за "червените боклуци" какво да ви кажа…Приемам това обругаване философски, като част от класовата борба, която продължава да се води, макар и с други средства. То се дължи обаче и на някои непростими грешки на лидери на БКП и на БСП, но това е голяма тема за друг разговор…
- На 10-ти октомври т.г. се навършват 115 години от рождението на Михаил Захариев. За съжаление, борците "за правда и за свобода" като него не доживяват столетие. Затова за финал на нашия разговор ще използвам едно мое стихотворение, което посвещавам на него и на другите Ви загинали другари:

Нетленност                      
Не познавам борци                                                      
против робство и гнет
доживели щастливо столетие.
Горени на клади,
покосени от саби,
убити с куршуми на барикади,
заточавани, бесени,
отиват си млади
тези луди глави,
но умират достойно -
с бели ризи и с песен…
Борците за правда,
срещу раболепие
загиват винаги млади,
най-често предадени,
затова не дочакват столетие.
Но в народната памет
до днес са нетленни -
по-живи и помнени
от стотици столетници.
Остават си млади
тези луди глави
и святи, като икони…


Разговорът води 
Йорданка Трополова
______________________________                                                                                                 
1 - В един от следващите броеве четете продължение на интервюто, озаглавено "Спомени като лебеди - бели и черни" - за драматичната съдба на о.з. полковник Илия Карагонов, репресиран от режима на Тодор Живков за участието му в т.н. "Заговор на Горуня".

 

В снимки

Времето в Казанлък

Курс на БНБ