Един от участниците в т.н. "заговор на Горуня" проговаря

Визитна картичка: Илия Кънев Карагонов - роден на 22.07.1925 г. в с. Голямо село, сега Тъжа, Казанлъшко. Едва 18 годишен става партизанин от  Голямоселската (Тъжанската) чета. След 9 септември 1944 г. участва като доброволец във втората фаза на Отечествената война в Унгария. Произведен в офицерско звание, продължава образованието си в НВУ "Васил Левски". В 1950 г. завършва БВА "Г. С. Раковски", а през 1955 г. - Висшата военна академия на ген. щаб на Съветската армия "Кл. Ворошилов" в Москва. Произведен в чин полковник, служи в МНО - РО 2, в 6-ти пех. полк, и като н-к разузнаването във Военно-морските сили. Поради влошено здравословно състояние преминава на работа като преподавател в катедра войсково разузнаване на Военната академия "Г.С. Раковски", където защитава дисертация и става к.в.н. и доцент. Член на БКП и БПФК. Честен, прям и предан на принципите и идеалите на борческата си младост, Илия Карагонов, както и много военнослужещи, участвали в борбата против фашизма, не могат да се примирят с някои извращения в областта на икономическата и социалната политика, на идеологията и морала, допуснати при управлението на Тодор Живков и решават да се противопоставят. През 1965 г. Илия Карагонов е арестуван и репресиран за участие в т.н. "заговор на Горуня". Реабилитиран е след 10 ноември 1989 г. Автор на няколко книги с проза и поезия, член на Съюза на независимите български писатели. Понастоящем е пенсионер и живее в родното си село Тъжа, Казанлъшко.

- Другарю Карагонов, в предишния ни разговор споделихте, че спомените от борческото Ви минало продължават да Ви вълнуват и не Ви дават покой. Защо?
- Може би защото в същността на човека е след определена възраст да преосмисля живота си - а аз вече гоня 90-те - и да подлага на преоценка това, което е направил и онова, което не е успял. Иска ли ми се или не, но особено след като съпругата ми Кунка почина, в дългите самотни нощи спомените от миналото изплуват като лебеди - бели и черни, хубави и лоши, радостни и тъжни. До някъде те ме мотивираха да взема перото и да пиша - къде в проза, къде в стихове. Радвам се, че докато бяха живи някои от бойните ми другари, успяхме да подготвим и издадем книгата "С вярата", за антифашистката борба в нашия край, за романтично-революционното начало и суровата действителност на партизанския живот  и за хората, заложили живота си за свободата и добруването на своя народ. Сега чувам, че ще се пише нова книга, с "нов прочит" на тези събития. Не виждам какво ново може да се напише, като от онова жестоко време почти вече не останаха живи свидетели. По-вероятно е фактите да бъдат изопачени, а някои хора да пренапишат фамилните си истории и да ги изкарат по-героични, отколкото са били в действителност. А нашата цел беше да кажем автентичната истина и да я оставим на поколенията…


- Тази любов към истината ли Ви "изяде главата" през 1965 г.? Тогава вие сте 40 годишен висш офицер с изградена кариера и обещаващо бъдеще, имате щастливо семейство - съпругата Ви Кунка е университетски преподавател, имате две чудесни деца - Кънчо на 17 и Веселина на 11 г. И в един миг животът Ви буквално се срива заради участие в "завера" срещу налагания от Тодор Живков тоталитарен режим на управление…
- Така беше. Сега хиляди хора викат по улиците "оставка" и никой не им обръща внимание, но тогава да решиш да поискаш оставката на първия партиен и държавен ръководител се считаше едва ли не за държавна измяна и можеше да ти коства живота. След като през 1964 г. в СССР бе отстранен от власт Н. Хрушчов, голяма част от членовете на БКП счетохме, че у нас Живков също трябва да си отиде заради допуснати от него безобразия, несъвместими с партийния устав и програма и с разбиранията ни за комунистическа принципност и морал. По какъв начин да стане това първи се произнесоха другарите от врачанския край - членът на ЦК на БКП Иван Тодоров с партизанското име Горуня, Цоло Кръстев, полк. Иван Велчев и генерал Цвятко Анев, който по-късно предаде "четата". Към създадената група, известна като "заговорът на Горуня", се присъединиха хора на отговорна работа, бивши политзатворници, партизани и активни борци, между които и аз. Задачата, която ми поставиха беше, да подготвя група офицери от Военната академия в която бях преподавател, които заедно с другари от армията и МВР да влязат по време на един бъдещ пленум на ЦК на БКП, да поискат отстраняването на Тодор Живков и някои негови приближени от Политбюро и да бъде избрано ново ръководство, което да смени курса на политиката, водеща към компрометиране на социализма. Впрочем, сигурно си спомняте, че по-късно самият Тодор Живков най-цинично нарече социализма  "едно недоносче"!? Но през пролетта на 1965 г., преди нашата група да предприеме някакви действия, "заверата" ни беше разкрита в резултат на пословичното българско предателство. На 7 срещу 8 април Иван Тодоров - Горуня беше убит в дома му в София. Официалната версия бе, че се е самоубил. Но истината излезе на яве - в тялото му са били открити не един, а няколко куршума. Какво ти самоубийство!? Аз бях арестуван на 17 април и престоях в затвора на "Развигор" до 23 май. Започна процес, в който военната колегия при Върховния съд осъди 9 души от групата на затвор от 8 до 15 години и 192 души, сред които и аз, получиха тежки партийни и административни наказания. Не ме съдиха, тъй като нямаше доказателства, че до тази дата съм извършил  нещо конкретно, но разпрата с мен и семейството ми беше жестока. От полковник бях разжалван на редник; отнето ми беше званието АБПФК, както званията к.в.н. и доцент; семейството ми беше изхвърлено от ведомствената квартира; отнето ми беше софийското жителство и бях изселен за 3 години в Кубрат без правото да се срещам със семейството си дори на нова година, 1 май и 9 септември; забранено ми беше в продължение на много години да излизам извън страната; непрекъснато бях следен и разпитван;  направен бе опит съпругата ми, тогава н-к катедра в Агрономическия факултет на Селскостопанската академия, да бъде уволнена, а за сина ми, който постъпи в казармата бе наредено да служи като трудовак; на баща ми бе отнета пенсията по чл. 28 въпреки, че в родното ми село събрали 1500 подписа в моя защита. Използвани бяха и други фарисейски методи да ме унижат и смажат. Опитаха се например да оспорят факта, че като партизанин съм бил зам. командир на четата, но не успяха, защото бившите ми другари от онова време ме защитиха. Освен морални наказания, бях ощетен и материално. Отнеха всички полагаеми ми се суми за научните степени и като АБПФК, правото ми на пенсия в продължение на 10 години и пр. А т.н. ми "реабилитиране" след 10 ноември 1989 г. е абсолютно формално.    
- Въпреки всичко продължавате да търсите и да не премълчавате и днешните нелицеприятни истини. Кратките Ви "Тъжански истории" са летопис на живота ни - от дребните всекидневни битови неуредици и междуличностни конфликти, до глобалните проблеми на нацията   - разграбването на България, демографската криза, корупцията, ренегатството и продаването на националните интереси. Не се ли боите, че отново може да пострадате от отмъстителността на засегнатите?
- Хм, ами че те вече се опитаха да ме ликвидират физически. На 7 август 2000 г. тук, в Тъжа, ми спретнаха атентат - хвърлиха бомба в дома ни. По една случайност аз и съпругата ми, която вече беше тежко болна, оцеляхме! Но случаят беше потулен от полицията. А нещата, за които съм писал са истини, на които хората са свидетели всеки ден, срещу които мърморят, но се примиряват с тях. А с примирение, без борба, държавата и халът на народа ни няма да се оправят!
- В миналия ни разговор за партизанския командир Михаил Захариев стана дума за грешки на лидери на БКП и БСП, провокирали обобщението "червени боклуци" по адрес на всички членове на партията. Представям си колко обидно е за хора като Вас това обругаване!
- Разбира се, че имам основание да се обиждам! Но ви казах, че приемам това обругаване философски, като част от неприключилата класова борба. Болно ми е, че дори хора, които някога посрещнаха слизането ни от Балкана с радостни сълзи и свързваха надеждите си за добруване с нас, сега ни обърнаха гръб. Дори наши съпартийци станаха ренегати и измениха на идеалите ни. Изглежда, че това предателско непостоянство е в психологията на всички народи - ако вярваме на библията, някога и Христос са посрещали като спасител с "Осанна!" ("Да живей!"), а само след няколко дни са го линчували по пътя към Голгота, крещейки "Разпнете го!" Но същевременно си давам сметка, че за такова отношение към комунистите вина носят и някои лидери на БКП, а сега на БСП, които вместо да мислят за народа си, се боричкат за власт и си оспорват кой да води бащината си дружина.
Още когато смениха Живков на 10-ти ноември, ръководителите на БКП излъгаха народа, излъгаха и редовите комунисти. Те не казаха честно "Сменяме строя", а казаха, че "голямата промяна" се прави в името на повече демокрация. "Стратегът" Лилов пък, лека му пръст, заяви, че започваме  да строим "демократичен социализъм". Нима сега у нас това е демокрация? Още Платон и Аристотел предупреждават, че всяка демокрация, която е безконтролна, се превръща в анархия. Какви са резултатите днес? Повече от две десетилетия тотално разграбване на националните богатства, геноцид към народа ни и хаос! Виновни са и редовите комунисти, защото през цялото това време си затваряха очите, мажеха, гладеха и от криво разбирана партийна дисциплина не смееха да признаят какво в същност става в държавата! Днес хората, работили всеотдайно и жертвоготовно 45 години съзнават с потрес, че всичко сътворено от тях е ограбено през 24-те години след промяната и че трудът и животът им са обезсмислени. Ами това са 69 години безвремие, пропилян живот на 2-3 поколения! Особено ми е обидно, че хора от нашите партийни среди не защитиха достойнството и заслугите на участниците в антифашистката борба, чиято съпротива спаси след войната честта и териториалната цялост на България. И до днес българските антифашисти единствени в Европа не са приравнени с ветераните от Втората световна война. Докато в Гърция, Сърбия, Италия, Франция, признаха дейността на своите борци като част от европейската антифашистка съпротива. По време на правителството на тройната коалиция, ЦК на АБПФК подготви предложение до Народното събрание ние, бившите партизани, да бъдем приравнени  и признати за фронтоваци. Сергей Станишев го прие и го внесе за гласуване. Но тогава стана един депутат от ДПС и каза: "Ние сме против, защото това са престъпници!" И законът не можа да бъде прокаран - за срам на народните представители от БСП!
- Но в момента партията е отново управляваща, мандатоносител, защо лидерите й не се вслушат в мъдростта и опита на хора като Вас?
- За съжаление, старите комунисти като мен са вече изхвърлени зад борда. Кой ни  уважава, дори в собствената ни партия? Кой уважава ценностите, за които загинаха кристално чисти хора като Михаил Захариев, Марко Чернев, като Горуня? Нещо по-лошо - започва реабилитация на предатели и убийци, предлагат да им издигнат паметници, а паметните плочи и гробовете на нашите другари са потънали в разруха и бурени! Въпреки това, ще си остана оптимист и идеалист до последния си ден. Другари от многото нароили се у нас леви партии ме питат какво да правят. Казвам: За сега поддържайте огънчето на социалистическите идеали и ценности. Светът се движи и развива по спирала. Вярвам, че отново ще дойде тяхното време!
Интервюто взе
Йорданка Трополова

В снимки

Времето в Казанлък

Курс на БНБ