Без сестрата на поета Гео Милев Пенка Касабова, оперният свят щял да се размине с гениалния бас на Борис Христов, а най-вероятно българинът, считан за наследник на Шаляпин е щял да си остане скромен труженик на попрището на юриспруденцията.
Разказът е на поетесата Леда Милева, дъщеря на Гео и племенница на Касабова, която е първата българка с висше образование в областта на предучилищното възпитание. Съдбата обаче си знаела работата, като срещнала през есента на 1937-а година тогава 36-годишната Пенка с едва 23-годишния Борис.
Дамата по онова време е директор на американската детска градина в София и на педагогическия институт към нея, а младежът е студент в Юридическия факултет и пее в хор "Гусла".


Запознават се по време на приятелска вечеринка в дома на общия им познат Любен Живков. Никой не предполага, че помежду им ще прехвърчат любовни искри, а чувствата ще останат живи чак до смъртта им. Борис Христов умира на 28 юни 1993 г. в Рим, като преди това е пожънал аплодисментите на публиката във всички световни оперни сцени. Касабова склапя очи през 2000-та година, като дни преди да почине оставя на близките си ръкопис, с указание някой ден да го прочетат и ако намерят за нужно - да го публикуват. Книгата с интригуващо заглавие "Любов талант" се появи преди броени дни, нейната премиера беше в родния град на Пенка Касабова - Стара Загора.
Там, в родния дом на книжаря Мильо Касабов, баща на "изчезналия безследно" Гео се съхраняват част от писмата между педагожката и баса. Две десетилетия след раздялата им, при първото си посещение в Родината през 1963-а Борис Христов ще каже изповедно по телефона: "Помня Пенка, всичко помня. Ти ме насърчаваше най-много, ти, винаги ме подкрепяше...".
Днес предлагаме няколко от спомените на Пенка Касабова за връзката й с Борис Христов.

Борис Христов и жена му Франка на гроба на брат му Николай

 

"Царят ми помогна да уча в Италия..."
На 28 август 1943 г. Почина цар Борис. Борко беше потресен. Дойде с вестник в ръка и рече "Чети, чети какво е станало. Царят умрял. Говори се че е отровен от Хитлер. Утре искам да идем на поклонение пред тленните му останки...". На другия ден Борис дойде към 6 часа и тръгнахме към храма "Александър Невски". Имаше много хора. Наредихме се на опашката и когато стигнахме до саркофага с тялото на цар Борис, поставен малко по-високо, Борко се закова на мястото си, хвана главата си с две ръце и зарида дълбоко покъртен. Погледнах го. Лицето му беше съвсем изменено. Приличаше на човек уплашен, разтревожен, объркан. Застоя се доста дълго време все със същото изражение на очите, а сълзите му течаха обилно. Усетих че хората зад нас почнаха да протестират, та го хванах подръка и съчувствено му казах:
Хайде Борко, хайде да тръгваме. Задържаме опашката.
Борис едва се отдели и все още с поглед, прикован в лицето на царя, бавно тръгна, като през цялото време беше обърнат към саркофага ... Чак когато бяхме вече на улицата се поуспокои и рече: "Той ми помогна да уча в Италия."
"Аз съм Христов, а не Christoff !!!"

"В Дрезден преживях първото си разочарование. Попаднах в ръцете на един импресарио - мошеник и така ме ядоса, че в навечерието отказах да пея. Добре направих. Така му се озъбих, че за малко и бой щеше да яде. Не ми сложил името на поканите. Защото не се съгласих с желанието му да измени името ми на Christoff /звучало като италианско/. Добре че така направих. Да видиш как за половин час се правят програми на пишеща машина и как се лепи афиш на вратата..." /писмо до Пенка Касабова от Германия през зимата на 1944 г. Тя ще напомни, че и в следващи години е имало подобни опити, като в Сан Франциско вече световно известния певец категорично отказва да излезе на сцената, ако не сменят афиша, на който пишело, че е югославянин.

Александър Цанков пратил певеца в лагер
"През 1965 г. се видях в Борис в София и той ми разказа най-подробно това, което преживял от 5 септември 1944 г. до завръщането си в Рим през 1945-а... Разказа ми как българските студенти във Виена са били картотекирани от злокобния Александър Цанков, били са издирвани, заплашвани и насилвани да заминат за Източния фронт в подкрепа на немските войски ... От студентите само четирима се съгласили. Борис отказал категорично ... "Мен ме изпратиха в лагер близо до село Фелдкирх, съвсем близо до швейцарската граница. Делеше ни само Рейн и едно езеро. Всъщност това беше лагер за руски деца, пленници в Русия и Украйна и докарани тук да работят. Те бяха невръстни деца от 8 до 16 години ... Ах как издевателстваха над тях грубите и жестоки немски надзиратели. Пребиваха ги от бой. Понеже аз защитавах горките деца немците почнаха да ме подозират. За всяко тяхно провинение държаха мен отговорен и грубо ме заплашваха с арест или концентрационен лагер ... Но имах и едно щастие покрай нещастието. Покрай децата научих руски. Той ми беше много нужен. Нали знаеш колко много обичам руската музика. Разкошна е! Тя трябва да се пее само на хубав руски език...".

"Дали тия чукундури тук представляват България?"

"Разочарован съм от всички наши българи тук, в легацията и особено от секретаря Ив. Иванов, който за мен представлява една скована глава без мозък. Мокрев ме заплаши, че ако замина за Испания пръв ще напише писмо до министерството и всички вестници против мен. Това турне беше с Бениамино Джили и Мафалда Фаверо. Не заминах само от страх да не пострадат родителите ми. Испанците, въпреки скъсаните ни дипломотически връзки, днес ми разрешиха да замина. Защото съм артист ... Дали тия чукундури тука представляват България? Такива хора са пречка на живота. За бакали са, а не за дипломати! Нещастна България! /12 август 1946 г./
"У нас в България, за жалост още много работи не се разбират по отношение на изкуството и не умеят да си ценят хората. Много ми е мъчно. Идеята ми за концерти в България не ме е напуснала нито за момент и мисля че никога няма да бъде късно". /септември 1946 г./

"Хората в тукашната опера са мискини..."

"Хората в тукашната опера са мискини, както изглежда във всички опери. Обещаха ми и "Майстори певци от Вагнер", пък я дадоха на друг. Защото съм бил чужденец, а и италианците трябвало да работят. Яд ме е страшно. Един ден ще им блъсна така вратата на театъра, та ще запомнят кога са имали работа със славянин, при това българин!"

"Опери много, певци няма..."
През 60-те години Борис Христов идва на няколко пъти в България при една от срещите си с Пенка Касабова споделя огорчението си, че в пресата словославяли Николай Гяуров само защото брат му бил член на ЦК..." Гласът на певеца няма абсолютно никаква връзка с политическите му убеждения. Ти или можеш да пееш, или не можеш. Толкова. Но какво да се прави, Пенка? Политиката се меси във всичко. И в музиката и то само за вреда. Аз никого не мразя, на никого не завиждам. Опери много по света. За всички има място. Певци, певци няма!".
В среща с български писатели на 28 септември 1968 г. в София Борис Христов ще разкаже, че записал две родопски и една македонска народни песни, но записите така и не били излъчени по тогавашното Радио София, защото аранжиментът им бил от брата на проф. Александър Цанков -композитора Цанко Цанков. И пак тъжно ще отбележи, че политиката се меси в музиката.

За Тодор Живков: "Народен човек е ..."
На 10 септември 1970 година певецът е поканен от тогавашния Първи на среща в хижа "Чавдар", ден по-късно споделя впечатленията си: "Да беше видяла Тодор Живков. Жилав и силен човек. Катереше се нагоре като нищо. Излъчваше физическа сила. А как заразително се смее ... Народен човек! Как естествено се смесваше със селяните! Навлезе сред хората, с всички се ръкува и все разправя" Това направихме, онова направихме, ще построим едикакво си ... На обяд сервираха някаква курбан чорба. Живков изяде три паници и само я хвалеше. Той е прост човек, но има нещо в него. Излъчва някаква вътрешна сила. Водач е. Приятен, естествен и има авторитет.".                          Христо Христов