Един творец подели баницата на Гълъбина Михайлова с приятели и почитатели навръх рождения си ден. Това е добре познатата писателка Ганка Стойчева. За едни е позната предимно като писател и само чрез творбите й. За други е повече от една усмихната дама, част от местния културен живот. Всяко съприкосновение с нея обаче оставя усещането за някаква лекота и слънце. Светлина и топлина сякаш извират от нея и тя ги подарява на света.
За годините в които я познавам, нито веднъж не я чух да се оплаква, освен заради факта, че вечно има повече от една задача на ден и все тича и тича, бърза за следващата среща. Ежедневието й е много различно от това на типичния пенсионер. Затова й никога, дори сега не вярвам, че е на 80 години.
Каква е тайната на тази сила - да криеш собствената си болка и да даряваш света само със щастие, и въпреки ударите на съдбата, да виждаш и описваш само добрите и прекрасните неща, за да оставиш след себе си добро послание. Вероятно никога няма да разбера ... А може би няма тайна, поне не по-различна от тази, че трябва да си такъв, какъвто искаш да е света около теб. И за разлика от повечето нас, които се стараем само на думи или дори не се престрашаваме да помечтаем за това - Ганка Стойчева го прави. В разказите си тя вади поуките от битието ни и с упорството на изследовател търси най-добрите хора, които да направи свои герои. И не само на думи, не само на хартия тя е откривател на светлината. Защото прави същото и с хората - умее да ги вижда само откъм добрата им страна и да ги накара да повярват, че наистина са такива - добри.
В навечерието на рожденият й ден разговаряхме за книгите и живота, за споделеното и премълчаното в годините.

- Това е петата ти книга. Когато излезе първата, мислеше ли, че ще я последват и други или всичко това е изненада за теб?
- Определено е изненада, никога не съм мислела дори, че ще бъда призната писателка, като краевед и писател на разкази, като член на съюза на независимите писатели. Дори не съм мечтала за това и особено, че ще ми се случи на тази възраст. Но съм много щастлива и за това, че доживях тази юбилейна възраст.
- Значи всички след "Най-хубавият сън" са един своебразен подарък за теб, подарък от съдбата?
- Да, защото дори не съм мислела за тях, не съм ги планирала, не съм си и помисляла дори, че е възможно. Още повече, че аз бях обещала на близките си, че ще издам само една книга. После, така се случваше и с всяка следваща книга - все обещавах, че ще е последната. Впрочем и за тази, "Откровения", съм категорична, че ще е последна. Тя също излезе без да е планувана. Особено след трудностите при издаването на предишната "Споделено", която първоначално трябваше да бъде финансирана с една награда. Оказа се обаче, че тази награда не дойде при мен и процеса се удължи и затрудни неимоверно. А "Откровения" стана съвсем набързо и неочаквано. Имах събрани разкази и някаква първична подготовка, но не бях планира издаване на книга, заради липсата на средства за това. Случайно обаче разбрах за това, че Общината събира ръкописи на местни автори, за да избере кои да финансира от фонд специално предвиден за това. Предадох и моя и малко по-късно разбрах, че съм одобрена. Така набързо се роди книгата, някак от само себе си. по същия начин, някак случайно уж, ме намери и картината за корицата, която чудесно пасна на цялата книга. За това специална благодарност искам да изкажа на художника Евгени Чалъков.
- Каза че считаш излизането на книгите като признание за писателския си талант. Кога усети това признание за първи път?
- Още в гимназията разбрах, че има желание да пиша. А че може би, има и талант да го правя разбрах същото тогава, благодарение на учителката ми - Тачева. Тя обичаше да чете моите теми, дори  ме  е карала на ги чета сама пред класа, на глас. По-късно, това не веднъж съм го казвала също, поощрения съм получава и от самият Чудомир, при когото ходех на кръжок. Разбира се по-късно, отзивите на моите читатели ме караха да продължа да пиша. Не крия, че значителна увереност придобих и когато пред други писатели съм прочитала свои неща и те са реагирали бурно и с одобрение.
- А се стигна до членството ти в Съюза на независимите писатели, кой те покани ...?
- Много преди това Стефан Фурнаджиев, Папукчиев и други писатели от краеведите настояваха и ми предлагаха да кандидатствам в Съюза на писателите. Стефан Фурнаджиев беше човекът, който ми вдъхна много увереност да кандидатствам. Трябваха ми 2 препоръки за целта, в крайна сметка получих такива от Димитър Никленов и още един софийски писател. Тогава обаче, по препоръка на друг писател - Николай Тодоров, също от София, всъщност кандидатствах в Съюза на независимите български писатели.
- "Най-хубавият сън", "Голямата изненада", "Далеч от мечтите"1 "Споделено" и последната - "Откровения". Всичките заглавия на книгите ти носят като че ли усещането за някаква разкрита тайна, повдигната завеса, откритие ... в този смисъл, какво в тези книги ти откриваш за хората, за света, за себе си ...?
- Както казваше Чудомир - аз съм била винаги при извора на темите, сред хората, сред истинските сюжети от живота. Затова ако трябва да търся някакво откритие в разказите си, то е това - дребните, често незабележими неща от ежедневието, които недоотценяваме, но ни дават много знания за хората край нас. Разбира се, не винаги разказите ми съвпадат с конкретна случка, често комбинирам едно или друго преживяване, но това е нормално. Щастлива съм също, че съдбата ме е срещнала предимно сдобри хора, които в последствие станаха и герои на разказите ми.
- Как решаваш кое с кое да преплетеш, кое от истината да остане, кое не?
- Няма точна рецепта, пиша и редактирам, пренаписвам дори, докато не се получи точно онова, което съм искала. Често докато пишеш не знаеш какво точно ще излезе. Но когато разказът се получи, просто знаеш, че е точно това. Така например за разказът си, в който описвам  текстилната работничка, има поне 30 разработки. Защото беше много важно за мен, когато някой прочете този разказ да си представи живота на текстилната работничка. Това е бранш, в който аз съм работила 30 години.
- Имало ли е случаи, в които някой от героите ти, след като прочете даден разказ, да ти се разсърди, че си разкрила нещо от живота му в описаната случка?
- Не, не се е случвало. Много хора са ми благодарили за това, че да речем съм описала някой от техните близки, като така освен спомен за него, съм съхранила и направила публично достояние негова добрина, негово благородство, неща които иначе времето изличава. А много често читатели са ме питали - "Ама ти как така си описала точно моя началник?", например. Разбира се, аз не съм описвала него, но е хубаво това хората да припознават себе си, живота си в нещата които пишеш. Това значи, че си останал свързан с извора.
- В разказите ти има случки и от твоя живот, твоята съдба и биография, така да се каже. Но кое е нещото за Ганка Стойчева, което никога не си разказвала и ще си остане извън "Откровения"-та и "Споделено"-то?
- Много труден въпрос. Аз винаги съм била откровена и не мога да се сетя в момента дали има нещо, което да съм скрила за себе си. но мога да кажа какво съм пропуснала в живота си. аз имах чудесен съпруг и живях с него много щастливо. Но не съм споделяла с него най-необходимите думи, които трябва да се казват - че го обичам! Това съм пропуснала и си дадох сметка, когато го загубих.
- Кой е най-вълнуващия момент от живота ти свързан с книгите и изобщо с теб в качеството ти на писател?
- Не мога да определя кой е най-вълнуващия момент. Вълнуващ беше моментът, когато издадох първата си книга. А после и при излизането на всяка следваща. Много емоционални моменти съм преживяла покрай разказите си и срещите ми с читатели и колеги писатели. Развълнувах се много и когато ми се обадиха с молба да изпратя свои творби, за да бъдат включени в Антологията на българските писатели.  Но ще разкажа нещо, което ми се случи съвсем скоро. Тъкмо бях взела първите бройки от последната ми книга - "Откровения", и от издателството трябваше да се прибера у дома. Книгите не бяха много, но за да ги пренеса ги разпределих в 2 чанти. И понеже живея наблизо, реших да не ползвам такси, а макар и на почивки да ги пренеса. Няколко метра след като излязох от издателството, спрях да си почина и край мен мина един млад човек, непознат за мен. Той се спря и попита дали може да ми помогне. Хвана чантите и попита на къде да върви. Когато стигнахме почти до вкъщи, той попита дали може да споделя с него какво има в чантите, които е носил и аз отвърнах, че съм писателка, а това са първите екземпляри от новата ми книга. Тогава той възкликна, че също е писател, представи се. Оказа се, че това е Калин Терзийски. Разбира се бях чувала за него, виждала съм го и по телевизията, но не го познах сега. Той попита как се казвам и когато му отговорих той отвърна, че ме познава като писател. Подарих му книга и се разделихме. Изключително много се развълнувах, една случайна среща, точно в този миг, с един от най-добрите съвременни български писатели ...
- Сподели, че отново се заричаш това да е последната ти книга, но има ли друга която вече е подготвена или поне материалите за нея събрани?
- Категорична съм, че "Откровения" е последната ми книга. Но има много събрани краеведски материали, които не са излизали в книга. Те са публикувани само с сборници и списания. В интерес на истината в момента работя и върху автобиография, а между временно и продължавам да пиша разкази. Но не планирам да издавам книги повече.
- Представянето на последната ти книга съвпадна с твой личен юбилей - 80-годишнина. Какво си пожела ти за празника и какво послание ти се иска да отправиш към своите читатели, приятели близки?
- Пожелавам на всички да са живи и здрави, това е най-важното. И на хората около мен и на всички. Желанието ми е като цяло българите да живеят по-добре, да няма безработица, проблеми, които да карат децата ни да бягат от родината. Искам децата ни да се върнат тук! самата аз знам какво означава детето ти е да далеч - вече 3 години не съм виждала сина си, който работи в чужбина. А при такива годишнини, най-близките ти, децата ти, да не са край теб е много тежко. Трябва много сила, за да можеш да запазиш вълненията си в себе си и да не разберат другите, че страдаш. Затова си го пожелавам много силно - децата ни да се върнат!
Радостина Байчева