Лятото е в разгара си, а хората са на път, на работа, на море, на планина. Поредният уикенд се изправи пред мен, гледайки ме от високо с повдигнати вежди и задавайки ми въпроса:

"А сега на къде?"

Странно за мен и този уикенд се оказах заета и с "планове". Сега е сезонът на почивките, времето е топло и същевременно прохладно, но не всеки има възможност за повече от 2-3 дни разпускане. Та ето един вариант за онези заети хора, които тази година навярно ще пропуснат морето, със сигурност ще има и такива, но това не значи, че не могат да се намерят варианти за добре оползотворено време.

От около седмица семейството ми, което се състои от мен, сестра ми, дъщеря ми и родителите ми, правехме планове за една кратка и наситена с посещения на различни места екскурзия, до които да достигнем с личната ни кола. Като желани дестилации бяха СЛИВЕН - КОТЕЛ - ИЧЕРА -ЖЕРАВНА - МЕДВЕН - ЕЛЕНА, тъй като са недалеч от Казанлък, и същевременно с малко ровене в Интернет се оказа, че има много какво да се види там. В района също така има много семейни хотели и къщи за гости на ниски цени, което също дойде добре дошло, тъй като за една вечер не ни се занимаваше с палатки. Ако сте любители и на този начин за преспиване обаче, има много места в тези райони, където преспокойно може да го направите.

Дългоочакваната събота дойде, натоварихме се на семейната кола и потеглихме. Тази година на пук на прогнозираната суша и невиждани високи температури, лятото е много прохладно, приятно и все едно човек е насред пролетта, а не сред лятната суша. Всичко е потънало в зеленина, а реките са все още достатъчно пълноводни и живи, нещо, в което се убедихме от първа ръка.

Първата ни спирка беше Сливен. Целта бе Къща-музей "Хаджи Димитър". Не съм сигурна до колко интересно звучи обиколка из музеи през лятото, аз самата ходя предимно сред природата, но да се докоснеш до подобен вид частица от историята ни, носи много силен заряд. Къщата е с типична за Възраждането архитектура, стига да сте наясно каква е тя. За такива като мен, които са с невъоръжено и не обременено око е добре просто да се оставят мястото да ги поеме. Това се случи и с мен - за миг бях обзета от онзи дух и онази душевност струяща от каменните стени, от прохладата в помещенията, и от миризмата на старо. Погледът ми се спря на стария стан в една от стаите. Прииска ми се да се скрия някъде, да се върна в онова време назад, и да надникна в истинския живот, който е кипял в тази къща. Не да си го представя, а да бъда част от него. В къщата също така са разположени много снимки на семейството, родословно дърво, предмети от бита, оръжия, сечива, както и възстановена бунтовническа униформа. На излизане се отбихме до малко магазинче за сувенири и изделия от полускъпоценни камъни, където по една случайност се сдобих с интересна гривна от камък, който винаги съм искала да имам.

Качихме се в колата и потеглихме. Пътят ни изкачваше високо в планината, ставайки все по-стръмен и живописен. Запъплихме нагоре към природен парк "Сините камъни". Нямахме време за разходки, минавайки спряхме на място в страни от пътя, сякаш направено за такива преминаващи екскурзианти като нас. Там имаше огромна и живописна поляна. Растителността, слънцето, въздухът - всичко около нас ни остави без дъх. Стигнахме връхната си точка. Гледката ни остави без дъх. Идвах за пръв път на това място, но със сигурност бих искала да го посетя пак и да го разгледам още по-подробно. Климатът е доста по-различен от този, на който бях свикнала в Казанлък и околността - невероятна свежест, наситеност на цветовете и много, много цветя. Доста от които не съм срещала по нашите поляни поради естеството на климата тук горе, а климатът си е направо алпийски. Скали, стръмни поляни, ниски иглолистни растения, билки и животинки. Доста си е хладничко и ветровито там горе. Стига да имахме малко повече време на разположение, бихме поостанали. Имах чувството, че всеки момент от някоя страна ще изкочи червената шапчица с кошничката. Но дойде ред на следващата приказка наречена село Ичера. Нашата следваща спирка. На това място буквално се срещнаха в едно минало, бъдеще и настояще.

Като човек, който не е много на "ти" с географията и който предпочита да учи предимно от извора и на място, тъй като не бях стъпвала там, нямаше и как да знам за това село. То не е от най-неизвестните, но не е и от най-познатите. Останах леко изненадана от това, че пътят ни отведе в този край. Атмосферата е тиха, приятна и същевременно тъжна. Почти няма хора по улиците, повечето врати на къщите, които също са във възрожденски стил, са обкичени с много зеленина, мушкато... и некролози. Сякаш само те напомнят за живота, който е кипял наоколо някога... И както оглеждах поредната порта със съдрана жалейка на вратата, дъщеря ми се изпречи пред очите ми загледана в същата посока, в която и аз. Стоях там насред непознатото място наблюдавайки срещата на старото и новото, на младото и онова, което вече го няма... В същото време имах усещането, че нищо не е изчезнало и всичко си е постарому, още преди да съществувам аз. Това не беше единствената картина, която ме впечатли. Докато се спускахме по тесните улички настелени с големи камъни, ни задмина едно момченце, което носеше таблет, за да го върне на съседчето, което го забравило у тях. Не беше нищо особено, но атмосферата бе така поглъщаща, че гледката на детето с таблета тичащо по улицата със стари дървени къщи ме накара за пореден път да се стъписам от времето. Времето, през което са светнали и са изгаснали много светлини и как всяка една светлина замества следващата. Но светлина всякога има.

Пътуването през Ичера бих определила по-скоро като философско с контрастите между старо и ново, странно тихо и в същото време оживено. Отново се качихме в колата и поехме съм следващата си дестилация, именно: Жеравна. Тъй като не сме от тия места, ориентир ни беше пътната карта. Идвам в Жеравна за трети път и трите пъти беше различно. Преживяването на това място бе най-силно първия път, но тогава и самото ми пътуване беше повече с научна цел. Сега влязохме в селото от по-различна страна, страна, в която не преобладат старите къщи. В един момент дори започнахме да се чудим дали не сме объркали пътя. Изглеждаше толкова спокойно и скучно място, докато не срещнахме един симпатичен дядо с железни зъби, който ни каза, че сме в Жеравна, обаче нямало табела на селото, защото я били откраднали. Интересна работа, човек направо да се зачуди как така са оцелели останалите табели на населени места, през които минахме. Тук си заслужава да посетите Църквата "Свети Николай", 300-годишната къща на Руси Чорбаджи, както и къщата-музей на писателя Йордан Йовков.

Денят бе към края си и ние лека полека усетихме как умората ни обхваща. Приближавахме се към последното място, което си бяхме набелязали за същия ден, а именно - екоселище "Синия вир", което се намира на изхода на Медвен. Целта ни бе по екопътека да стигнем до водопада, който се намира там. Гледката със сигурност си заслужаваше, а и шумът на течащата вода ни накара да забравим умората от изминалия ден. Навсякъде има високи скали, а на места дълбочината на водопада достига до 10 метра. Заварихме както рибари, така и плажуващи. Въпреки, че къпането не се препоръчва, забранено е, а и водата е доста студена. На мен лично екопътеката ми се стори малко трудна, със сигурност трябва да знаете, че ако тръгвате по горите удобните обувки са задължителни. Без джапанки, гуменки или чехлички независимо, че е лято. Постояхме релаксирайки на брега и се върнахме към колата, за да се приберем към семейния хотел, където си избрахме да нощуваме. В негова близост също има красиви водопади, изобщо екскурзията ни като се замисля минаваше най-вече през падаща вода.

Отдадохме се на заслужена почивка, за да потеглим с нови сили на сутринта към град Котел с неговия - Пантеон на Г. С. Раковски. Заслужава си на сто процента да се посети, но не е лошо да имате поне минимална обща култура и да знаете кои са Паисий, Софроний Врачански и ПетърБерон например. Това е лека закачка, тъй като едва ли има човек, който поне мъничко да не е чувал за тях, за делото им и за това колко много им дължим. За пореден път се оказахме на място, което ни показа какво е било преди, за да бъде това сега. Музеят се състои от четири зали, които хронологически разказват за българското Възраждане. Като се започне с Паисиевата история, та се стигне до първите опити на българската журналистика в нашата история. Много ми хареса залата, в която има кът от класна стая и се вижда как учениците първо са пишели в пясък, после на дъски с тебешири и чак по-късно с перо и мастило. В Котел има и природонаучен музей, който със сигурност също си заслужава да се посети, но ние предвид ограниченото време, с което разполагахме не го направихме, тъй като ни очакваше доста обширна разходка из град Елена.

След десет и отгоре години се озовах отново там, където най-силни спомени пазех от църквата "Свети Никола", която бях посетила в студентските си години. Това е единствената църква и до днес, която ме остави буквално със зяпнала уста, тъй като стенописите са невероятно красиви и грабващи, както и всичко останало вътре. Църквата е част от Архитектурно-исторически комплекс - Даскалоливница, който горещо препоръчвам да се обходи целия. Самата Даскалоливница е по-скоро място събрало историята на града. Има много интересни факти, за които си заслужава да прочетете. И този път погледът ми се задържа над ето това стихотворение на Стоян Михайловски стоящо зад една от витрините:

 

НАПРЕД!

 

Напред! Животът е сражение!

Напред! И прав всегда ходи!

Напред, макар към поражение!

Ако ще паднеш, прав падни!

 

Напред! Целта си не забравяй!

Напред, напред, по правий път!

Назад не гледай! Не оставяй

безплодно дните да текат!

 

На работа, и без почивка,

без страх и без душевен смут,

светата Божия десница

бди върху человешкий труд!...

 

Не чакайте всегда сполука,

но в себе вярвайте всегда

такваз е земната наука!

Напред бащи! Напред деца!

 

(Из "Novissima verba")

 

Другаде, където може да идете в Елена е Къща - музей "Иларион Макариополски, специално ние до там не стигнахме, тъй като вече бяхме започнали да се изморяваме както от пътя, така и от огромното количество информация, което поехме по време на пътуването... А какво по-хубаво от асимилиране на видяно, пипнато и чуто, съчетано с чаша студена еленска бира! Някои от присъстващите се уредиха и с пакетче желирани бонбони. След бирата не закъсня и банята. Елена е известна туристическа дестилация в страната ни, но в района й се оказа,че има нещо, за което нямах кой знае каква информация. Стигнете ли до Елена, непременно се поинтересувайте за Христовски водопад, с. Руховци, който се намира на река Мийковска в Еленския балкан. Насочихме се нататък към селото, в чийто център има указателна табела, която ни насочи към екопътеката за водопадите. В началото на екопътеката паркирахме и продължихме пеш около 15-20 минути, за да стигнем до крайната си цел. Около екопътеката са направени множество кътчета за отдих и почивка, където спряхме и изпихме по кафе коментирайки и наслаждавайки се на всичко около нас. На фона на всичко, което бях видяла за тия два дни и което ми дойде малко много, тази поредна водна красота ми хареса най-много. Човек може да се приближиш максимално близо до падащата вода и дори да нагази спокойно в нея. Тук се забавихме доста, тъй като на всички ни беше доста трудно да откъснем и очи, и сърце от тази местност. Това бе и последната ни спирка на път за Казанлък. На връщане минахме по пътя за Твърдица. До сега не съм минавам от тази страна и останах очарована от дивия свят и зеленина, който ни заобикаляха. Даже по едно време на пътя ни се изпречи сръндак, за да засили още повече ефекта от гледката, която ни предлагаха тия места.

Мини екскурзията наситена с посещения на много местности и исторически забележителности вървеше към своя край. Има една приказка:

"Навсякъде е хубаво, но в къщи си е най-добре."

Тези думи изразяваха общото ни състояние. Време беше за почивка. Неусетно стигнахме и до родния град, където ни лъхна по-топъл и по-задушен въздух, но всички носехме у себе си прохладата на "Сините камъни", миризмата на старост от възрожденските къщи и неповторимата свежест на чиста планинска вода.

Светла Димова